Препратка към част от страницата. За да се осъществи този тип препратки, е нужно :
· Първо - да се окаже цел (целта е наименовано място в дадена web страница).Това става чрез атрибута name="стойност" като стойността е някакъв текст. Например:
<а name="sudurjanie" >Съдържание</a>
· Ако искаме да окажем цел на заглавие , просто дописваме атрибута id="стойност" в тага <h>...</h>. Например :
<h2 id="zaglavie">Заглавие</h2>
· Второ - да се окаже друга препратка, която да превърти до дадената цел. Това става чрез атрибута href="стойност" като стойността e "#име на целта" . Например :
<а href="#sudurjanie">Препратка,водеща към Съдържанието</a>
Сняг - Атанас Далчев
Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините. . .
Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.
1929 Атанас Далчев
Радой Ралин - Завръщане
Ти се връщаш сломен и стареещ
след години пак в родния град.
Продължава ли той да живее
от предишната вяра съгрят?
Пак дали той красиво загасва
оня залез зад синия рид,
притаил във рубинена ласка
на града възрожденския вид?
Пак дали са тъй тесни и криви
всички улици с бял калдъръм,
за да могат така да отбиват
на каруците тежкия ритъм?
Пак дали в тези къщи старинни,
увенчани от тежки асми,
има тъжни, добри домакини
и свенливи работни моми?
И за теб ли стои запазен
един дом със старинен уют?
Наемателят нов ли погази
на бащите красивия труд?
С твойте близки отдавна си скъсал.
По-добре се не срещай със тях!
Ще почувстваш фалшиво гласа си
и на спомена бързия крах.
И защо ще се връщаш тогава?
Пъден бил ли си? Кой ти е крив?
И сърцето така заболява,
че от болката ставаш щастлив.
Радой Ралин - Мечтател
Залезът настойнически зад мене върви
и ми подиграва привичките.
Сякаш го слушам как сладко мълви:
"Колко си смешен мечтател, мой миличък!"
Аз си подсвирквам безгрижно с уста
и дори го не чувам.
Бързам за някакъв краен квартал
и разсъждавам развълнувано:
Аз не желая живот застоял,
нито спокойно огнище.
Вечно бих искал
да крача през локви и кал
и да нямам със себе си нищо.
Нека гърдите ми реже с трион
завистливата кашлица.
Нека дъжд и листа
върху мен да се ронят;
аз ще крача, ще крача.
Ако имам нещо скъпо в света,
това са непознатите улици...
Аз вървя, аз вървя, аз вървя
и вятъра нещо одумвам.
О, не желая да живея сто години,
да си имам къща, старица и внучета.
Нека млад, нека двайсетгодишен загина,
но бъдещето да предвкуся.
И така безпричинно да умра,
като крача, покосен да се стрепна,
с усмивка, предизвикана от радост
и притиснати весело клепки.
Тогава
моят приятел -
недоволникът вятър -
ще изфучи от тъга.
А старият залез, мъдър и притворен,
нека наставнически пак си говори
върху трупа ми млад и силен:
"Колко бе смешен мечтател, мой миличък!"
Пейо Яворов - ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те. . .
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли. . .
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.
Обесването на Васил Левски
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Никола Вапцаров - Прощално
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Никола Вапцаров - ВЯРА
Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сe, откак съм на света!
Сe туй ругателство ужасно, модно,
сe тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
